Файър, може и да си прав, не се наемам да разсъждавам, какво би било след няколко века.
Винаги се старая да го подчертавам и сега пак така. Всичко написано е лично мнение. Не е задължително да съм прав. Направо е сигурно, че греша. Слагам каруцата пред коня.
Но винаги съм смятал, че трябва да се мисли в перспектива.
Не е важно дали има прераждане. Да кажем, че няма. Да кажем, че изобщо не съществува нематериален свят. Умираш и всичко свършва. Макар да не го мисля, за целите на разговора приемам, че е точно така.
Е, ние нали сме някакви разумни същества? Трябва ли единствената ни мисъл да е, какво ще вечеряме днес? Страх ме е да се превърна в такъв човек. Не мога да преживея болката (имам нисък праг) и страданието да мисля за вечерята. Ако мисля за яденето, точно на втория ден ще съм полудял.
Добре мен след някое друго десетилетие няма да ме има. Всички ще са ме забравили, защото не се очаква да последвам например стъпките на Левски, че да има, с какво да ме помнят.
Ама тогава нали ще има други хора? Част от тези хора ще са мои наследници.
Едва ли не ми се иска да не доживея да видя внуци. Защо? Защото от много, много отдавна знам, че ще ме проклинат. Дано не ме познават. Пак защо?
Защото ние сега от много време унищожаваме тяхното бъдеще. Правим го целенасочено и нарочно. Те няма да забравят, какво сме направили. И това не е след някакви стотици поколения. Това е вдругиден. Почти съжалявам и децата си. Те са вече пълнолетни, но се очаква да са първото поколение, което ще живее по-зле, не малко, ами много от предишното, сиреч нас. Последните две хиляди и кусур години не е наблюдавано подобно нещо и ще се случи буквално в рамките на живота ни.
Не искам подобни чудеса, а един ден ще ме заклеймяват, че не съм ги спрял. Няма да помнят името ми, но ще помнят, какво направихме всички ние в първите десетилетия на това хилядолетие.