Аз не знам кой е бай Киро.
Верно?!
Срещнали се двама стари приятели, които били разделени от много години. В миналото обръщали по няколко чашки в кръчмата, водили дълги разговори, на сериозни теми, гонили жените. Но единия останал да си работи като строител, другия заминал в странство. Но се срещнали в родния си град, запрегръщали се и се заговорили, какво е станало с тях, докато са били разделени.
Единия с дънките, гуменките и сака с работни дрехи, с мръсни нокти, скапан от работа, другия с лъснатите обувки, перфектно стоящия му костюм по поръчка и 24 каратова усмивка. Смутил се строителя и започнал да пита, как е, как е станала тази коренна промяна с приятеля му и се появила мъничко благородна завист.
- Какво е станало с теб Кире? Изглеждаш чудесно.
- Запознах се с едни хора, Аз направих нещо за тях, те за мен и така.
Седнали отново пийнали малко, поговорили и Киро предложил на приятеля си, като станат сутринта, отиват на летището и ще си направят една екскурзия из Европа. Не се били виждали толкова години и не може така за една вечер само. Киро вече се бил видял със семейството си. Помислил Пешо, и си казал, няма какво да губи, няма работа, хората се пазарят, не искат да плащат. Дължи за сметки. А там може и да се отвори възможност. Той е работлив и способен. Съгласил се.
Минали първо през Германия, обиколили Мюнхен, отбили в Берлин. И докато се разхождали из града и разглеждали магазини и влизали да пробват по някоя бира по местните "кръчми" по едно време се чули спирачки, два големи черни Мерцедеса спряли до тях от единия изкочили четирима души в тъмни костюми и наобиколили Киро и Пешо, а от другия без да чака да ѝ отворят вратата излязла Ангела Меркел, втурнала се и запрегръщала Киро.
- Бай Киреее, къде си бе? - попитала Меркел на чист български. - От години не сме се виждали. Какво става с теб? Помислих, че си се върнал в родината си.
- Показвам Берлин на стар приятел от България. Никога не е излизал в чужбина.
- Е, добре, ще ви оставя, тогава на спокойствие. А и нали ме знаеш мен. Все тичам, работя, нямам една минутка. Но звънни като си свободен, ще си отделя един ден щом е за теб и ще си поприказваме повече. Тъкмо ще почина малко. Имаш ми номера.
Тръгнали пак, Пешо ходи, нищо не вижда около себе си, почти в шок.
Минали после през Белгия, Норвегия, слезли до Чехия и разгледали Прага, където и да отидели, хората с тях минавали през паспортни проверки скенери, Киро и Пешо просто минавали през служебните входове и всички служители по летищата ги поздравявали усмихнати.
В Лондон се разходили по мостовете над Темза, обиколили шикозните магазини, напъхали се да разгледат и Националнага Галерия, че грехота да не го направят. И на излизане, се сблъскали с една групичка облечени в сиви костюми мъже и двама от тях веднага притиснали Киро и Пешо до стената. Но в същия миг ги разпознали, усмихнали се, извинили се любезно, пооправили им реверите и им стиснали сърдечно ръцете.
- Кралице, - казал на висок глас единия - няма нищо. Това е Бай Киро. - И се ухилил до уши.
- Киро? - попитала кралицата на Великобритания и си пробила път през гардовете. - Кирееееее, наистина си ти! - възкликнала тя на чист български.
Толкова се зарадвала тя, че чак се зачервила и охраната се притеснила. На Пешо друго му минало през ума, но бързо пропъдил мисълта си.
- Къде си бе, Кире? Къде се загуби? Имаш ми телефона, а чакаш аз да се обаждам. Знаеш, колко съм заета, срещи, срещи, трябва да мисля за двадесет неща едновременно и колкото и добри приятели да сме, не се сещам често за теб? Добре, че е нашият приятел Обама. Ако не ми звънеше всяка седмица да пита имам ли някакви новини за теб, съвсем ще те забравя. Какъв късмет! Точно приключих с едно откриване на две загубени произведения на Ван Гог и бързам за поредната среща. Но ти звънни все пак, имаш ми номера. Няма да ви задържам повече с твоя приятел. Извинете ме, но трябва да тръгвам.
- Киро...., но ... как? Та това беше кралицата на Англия! - едвам намерил сили да каже Пешо.
- Извинявай, но с Елизабет не се бяхме виждали дълго време. Беше малко емоционално и дано някой посетител не е бил свидетел на сцената. Не е добре да видят Кралицата така да се прегръща с някого. Хайде да видим новите картини.
Останали още два дена в Лондон. Поуспокоил се Пешо, започнал да диша по-леко, но все пак се замислил дали да не започне да носи патронче с уиски със себе си. После хванали отново самолета. Нямало как да не разгледат и Рим. Трябвали им две седмици, за да разгледат тази забележителност, но на Киро непрекъснато му звънял телефона, той правел десет крачки встрани и провеждал десет минутни разговори, понякога доста емоционални. Но Пешо само стоял и гледал. Не разбирал чужди езици.
- Какво става? Неприятности? - попитал накрая той, като видял смръщеното чело на приятеля си.
- Не съвсем, но трябва да се видя с един скъп приятел. Обади ми се лично и изглежда, че не му остава още много и настоява да се видим. Ще отложи всичките си срещи и не бива да се бавим. Отиваме към влака. Няма да се връщаме в хотела за багажа.
Пешо мълчаливо тръгнал след стария си приятел. Поглеждал чат-пат към леко напрегнатия и умислен Киро, но не казвал нищо.
Таксито ги оставило наблизо до голям площад и продължили пеш. Имало изключително много хора. Толкова много, че едвам си пробили път.
- Ти, ако искаш ме чакай някъде тук. Ще ти звънна като приключа. - предложил Киро. Пешо нямало какво да каже.
Гледал хората около себе си. Някои били много развълнувани. Други приказвали шумно, но всички били усмихнати. Посръчквали го от време на време с лакти, но и нямало как. Наистина било претъпкано. По едно време хората зашумяли завикали и започнали да сочат с ръце. Една групичка японци, които били до Пешо, вдигнали фотоапаратите и започнали да снимат като луди. Пешо насочил любопитен поглед в тази посока и какво да види. На малко балконче на една от сградите, които обграждали площада стоял папата и махал към тях с ръце. А до папата, не зад него, стоял Бай Киро. Пешо запнал с уста и блокирал. Вече нямал сили да издържа. Просто стоял и гледал и дори започнало да се появява леко главоболие от напрежението. По едно време някой го разтърсил силно и му завикал в ухото, защото от хората наоколо нищо не се чувало. Бил един от японците, който измервал отгоре надолу Пешо.
- Хей, виждам, че си българин. - казал японеца на перфектен български. - Извинявай, че бях толкова груб, но ти не виждаше, че ти говоря, а и е малко шумно, Знаеш ли кой е този, дето е застанал до бай Киро?
Та, малко ми е чудно, че не знаеш, кой бай Киро.
Автор
Тема: Любими автори (Прочетена 4074 пъти)