ехааа... дори кибер се предаде и почна да пише за живота, подслушването и всичко останало ![[_]3](https://www.linux-bg.org/forum/Smileys/default/beer.gif "Beer")
апропо, от де тази ненавист към българите зад граница? Феноменът 'българин в чужбина', безспорно е сложен и би могъл да послужи за тема за дисертация (няколко). Обаче, така с едно изречение и със замах да се слагат всичките под един знаменател е показателно за пишещия, не за темата.
Lunar, ти като журналист си изучавал народопсихология и разни други думички дето ние ги знаем само от кръстословиците, на които им казваме обща култура.
Та едно от главните качества на всеки българин е категоризацията и глобалните оценки. И понеже тоя народ сме странна амалгама, то най-често тези наблюдения винаги се оказват в едни 99% напълно верни, като винаги изключение правят само присъстващите.
Сега специално подчертавам, че това е една много груба спекулация, което ще направя. Наистина не лежи на емпирични данни, различни от собствения ми житейски опит, който очевидно може и е подвеждащ, като в никакъв случай не е меродавен. Край на отказа от отговорност.
Българина обича да мрази и мрази да обича. Не помня в момента, кой го беше казал. Но не мисля, че отношенията „местни“— „чужденци“ седят на плоскостта на омразата. По-скоро са на взаимното неразбиране, защото те са се измъкнали, а ние сме още в казана.
Ние гледаме на тях така — т'ва са едни почти предатели, които не издържаха да са тук и забегнаха. Уредили са си един прекрасен живот, наредили са си едни прекрасни къщи, огромни кадилаци и сега ще ни дават наклон на х*я. Ще ни казват те на нас, кое и как.
По принцип тази посока на мисъл не би била лишена изцяло от логика и би била правилна в някаква степен. Това е особено вярно, когато отчетем, че тези настроения се появяваха около обсъжданията на последните няколко изборни кодекса, ел. гласуване и изборни секции в чужбина.
Тук може да се вмъкне един допълнителен детаил, обогатяващ картината в съзнанието на нас „местните“.
Напоследък се наблюдава един засилен поток на връщане в родината. Може и да не е чак толкова силен. Може и да не превишава обратния, този на напускащите. Но е факт, че телевизиите и други медии ни го тикат в носа.
От видяното на екраните, от прочетеното във вестниците, от познанството ни с такива личности, ние оставаме в едно настроение различно от патоса струящ от възторжените журналисти, които ги интервюират. Ние оставаме с едно чувство на обреченост на тези завръщащите се. Че са се провалили. Че се опитват да хванат последния влак за някаква житейска реализация. И понеже няма къде другаде, изчерпали са възможностите, то се връщат тук в така жалката от тяхна гледна точка (че и наша) родина.
Като всяко всеобщо движение, то и тук се пропускат много важни моменти.
① Никой не е напуснал родината от добро. Най-доброто обяснение, което сме чували (включително и в тази тема) е, че се задушават тук.
② Митарския живот е всичко друго, но не и лесен. Там ти си чужденец. Никой не те зачита за нищо. В по-лошия и често срещан сценарии, с уличните кучета се отнасят по-добре отколкото с теб.
③ Някой може наистина да има скъпа кола, цицореста, руса мадама (и) и да си свирка докато пие италианско кафе, гледайки изгрева над океана на мансардата точно над частния му плаж. Но тия хора далеч не са толкова много. Процентно едва ли има някаква разлика спрямо успелите тук.
④ Единствената разлика за повечето е, че „там“ просто са намерили шанс. Имали са поле за изява. Получили са реализация. Но това не е дошло никак лесно. Всеки постигнал нещо дори малко зад граница е било след една безкрайна поредица от мъки. Точно неосъзнаването на този факт ме подтиква при всеки частен разговор с един човек да го карам да напише книга.
Този списък може да бъде продължен, но смятам вече се очерта рамката на моето наблюдение. Пак подчертавам, че то е спекулативно и не лежи на доказателствен материал в достатъчен обем.
=*=
Снощи ме запитаха, защо смятам, че лично аз бих се издънил.
Това е още една част от народопсихологията. Ние сме черногледи. И няма как да е иначе с такава история като нашата. В нея няма нещо, което да вдъхва оптимизъм.
Затова и широко е схващането (което май пък е и вярно), че тук сме останали само непрокопсаниците, лентяйте, измекярите. Хората — от които нищо не става.
Като всяко силно твърдение и това не е докрай вярно, колкото и да ни се струва, че е точно така. Ако беше, просто да сме престанали да съществуваме след например забележителна, гражданска война. Значи все пак имаме някакъв акъл, амбиция и способности, че да продължаваме да кретаме някак си.
Въпроса е биха ли били достатъчни, за да „оцелеем“ в „джунглата“ на „чужбината“. Смятам се изясни песимизма ми по този въпрос.
