« Отговор #4 -: Nov 13, 2007, 13:16 »
Ей ти малко проза, защото сагите са прекалено дълги да ги поствам. Това са последните неща, които съм писал.
Летяща в нощта, с крила пропити в самота, тъжна птица е тя, с очи пропити от сълзи, с пера пропити от дъжда. Лети тя, а вятърът силен вее я. Крещи тя, а никой не чува зова й. Търсеща в самотата, виеща в тъгата, скрита в пустотата, тя живее. Подслон тя си няма, изгонена бе тя, сега виеща в нощта. Пламъци от недрата на душата нейна извират и към небосклона те се въздигат. Тъй горещи и тъй пламтящи свалят те звезда една. Звездата полита, звездата пада от небосвода, като сълза от око пролята, тя пада и към птицата полита. Звезда, отронена сълза, в помен за тъгата една, която птицата проля. Звезда, надежда една, за птицата, която в тъмнината я съзря. Звезда, която птицата огря. Ала птицата не постъпва ли егоистично, че звездица една тя свали от небосвода нейн, не постъпва ли егоистично, че желае светлината и топлината на звездата. Сякаш нейното сърце е тъй студено, сякаш то не може да я стопли, а се нуждае да изтръгне топлината на звездата. Не свали звездата за дружка да й бъде тя, свали я да откъсне сърцето й, да вземе пламъкът й, страстта й, светлината и топлината й, нежността й и милостта й, всичко да и вземе. Птицата вече е щастлива, ала звездата помръкнала е. Птицата не ще бъде й тя дълго щастлива, докато не осъзнае, че звездата, която тя е свалила, трябва волно да я придружава, а не сърцето и насила от гръдта й да изтръгва. Дано един ден птицата клета, грешката си голяма проумее и звездата нека и нея светлина я огрее, защото в сърцето на птицата има светлина и топлина за звездицата една.
Пчела летеше над земята. Навсякъде под нея се виждаха цветове. Цветове, които живот с прашеца им сладък даряваха, аромати що изпълваха живота й с благоухана усмивка. Пчелата кръжеше волно над полята от пъстри цветя и в един момент тя усети един особен аромат. От всички пъстри цвета в полята под нея, тя долови един по-различен. И този аромат впечатление на пчелата голямо направи. И тя бе решена да долети до източника на този аромат, до това красиво цвете, за да може да види какво точно бе различното в това цвете, кое бе причината, това цвете да е толкова благоуханно, аромата му да е толкова по-хубав от този на всички други пъстри цветя, които бяха разпръснати навред из полята земни. И пчелата се спусна надолу и цветето тя погледна и да то бе красиво, ала тя бе все още далече и не успя да разбере защо това цвете бе по-различно. Вятър задуха и далече той пчелата отнесе. А пчелата се запита дали отново цветето тя ще съзре.
Красиво създание тичаше босо по тревата и се любуваше на прекрасните мигове, които имаше. То танцуваше под топлите и галещите го слънчеви лъчи, танцуваше танца на щастието си и се усмихваше с усмивка по-ярка от светлината на стотиците звезди греещи из вселената. То бе щастливо и сякаш времето за него бе спряло, сякаш всичко бе създадено за него, сякаш всичко бе създадено да го кара да се чувства добре. Птичите песни бяха за него, ароматът на цветята бе за него, мекотата на тревата и всичките приказни дарби на заобикалящата го реалност. Съществото се смееше искрено и се радваше.
Времето минаваше и вятърът донесе лош повей земята на създанието красиво. Вятърът донесе облаци, които скриха слънцето, възкачвайки на небесният престол мрака. Мрачен дъжд започна да се излива над съществото. Студен вятър започна да го пронизва. Птиците веч не пееха те, а цветята се клатушкаха сякаш всеки момент щяха да бъдат изтръгнати от земята и щяха да полетят във вихрушката на вятъра. За един момент се промени сякаш всичко, а съществото не вярваше, че тази промяна ще настъпи. За пореден път се бе убедило, че е намерило най-сетне раят негов и ще е наистина щастливо, че няма отново да е във вселенията на миража. Ала за негова участ за пореден път то бе измамено. За пореден път то трябваше да бяга. Тръгна то да бяга и бягаше под дъжда, брулено от студените ветрове. Бягаше то от участа, която сполетя го в щастието му. Бягаше, а зад него виеше опостушението, което с всеки изминал миг унищожаваше раят му. Съществото за пореден път бягаше. Съществото си мислеше, че няма да бяга отново, ала ето че за пореден път бе подгонено. За пореден път бе излъгано и за пореден път то дом щеше да си търси. Дом без болка, дом без сълзи, завес, който да го пази от ветровете студени и дъждовете мрачни, завес, който да го пази от лъжите и студенината, от илюзията и самотата. Бягаше то безспирно, ала навред около него единствено опустошение цареше. Земята бе напукана и мъртва. Живот тя не даваше, а само на места се подмятаха клони на дървета стари. Бурени от ада сякаш вирееха и с бодлите си краката на създанието те деряха. Бягаше съществото, а зад него демони пищяха, приканващи го да се върне, приканващи го да се обърне и да види грозотата. Искаха те да го пленят в плен на грозотата, за да забрави то надеждата си една да срещне красотата. Ала то бягаше и надеждата една го крепеше. Незнаеше какво го крепи напред да продължи, ала то тичаше. Беше го страх, беше объркано и се чувстваше тъй загубено. Незнаеше то къде се намира, незнаеше то накъде да поеме, ала краката още го държаха и то търчеше след мечтата. Тичаше като малко дете след хвърчило, само където усмивката на лицето му не беше. Тя бе погубена от злото навред около съществото. Погубена от лъжите, погубена от страха, погубена от самотата, потънала в прахта и в илюзията. Усмивка тъй красива, но тъй дълбоко скрита. И не ще тя да излиза, ами стой свенлива. А душата на съществото бе красиво цвете, което сълзи ронеше, че някои от листенцата му паднали бяха. Бяха те откъснати от хора зли, бяха те излъгани, бяха те подведени и измамени. Цветето ги дари с красота, аромат и усмивка, а те му отвърнаха с грубост, причиниха му болка и сега цветето заедно с усмивката си се бе тъй дълбоко в недрата на създанието красиво скрило. За пореден път бе помислило, че е дарило с усмивка създание друго, което щастливо до да направи, ала другото създание се бе оказало отново лъжливо. Вярваше цветето, ала го лъжеха, надяваше се, ала го разочароваха. Искаше да дари нежност, да дари топлина, ала в замяна получаваше единствено сълзи и отрова. Търсеше то на кого да даде усмивка, ала единствено на зверове в полето налиташе и вместо милувка, то лапа с нокти получаваше. Ден след ден то заспиваше с надежда, ден след ден то се пробуждаше със сила да продължи напред, въпреки всички камъни и тръни, които го спираха навред. Питаше се то докога, ще трябва да е така, питаше се то защо излъгано за пореден път е то. Беше го вече страх, беше отново измамено, отново изоставено, ала вътре в душата му имаше сила и то продължаваше. Бе останало без доверие у никому, бе останало в уединение от всекиго, но в пътя си един то крачеше. Краката му изранени те от безспирният бяг бяха. Бе то изморено, ала дълбоко в себе си то знаеше, че красива градина отново ще срещне и там не ще вали и не ще е студено, и тръни и зверове с лапи с нокти не ще има. И лъжа и измама място не ще си намират, и че тази приказна градина най-сетне не ще е илюзия, а истина!
Красиво е то туй стихотворение, и благодаря че с мен ти го сподели. И въпреки забързания свят навън, и въпреки студеният мрак ширещ се отвъд,
надеждата в сърцето трябва място да си намери и тя да закрее. Като запалено кандило неиният фитил ще загори, и душата на молещият се тя ще спаси. Халите неспирно ръмжат, фучат и искат да отнемат всичко от теб. Света е дупка, в която красотата ден след ден умира. Изчезнаха цветовете на цветята, повехнаха дървесата. Всичко пее жална песен, която никой не чува. Дърветата са притихнали от векове и тихо те посред нощ си шепнат. За времена велики, когато красотата беше жива, когато тя бе щастлива. Времето минава, а ветрове зли света наопаки обръщат. Да накарат душата да се заплете в самотата и да вижда само грозотата. Всичко е мрачно и тъжно, всичко сякаш самотно е и сълзи изпълват очите му. Всеки е твърде забързан да види болката около си, всеки е твърде глух да чуе плача около себе си.
Ако се надигнеш и се бориш
в името на красотата, то ветрове студени те подхващат и желанието ти те убиват, унищожават надеждата ти. Стойш на крака в тежка броня, нарамил тежка брадва. Разсичаш с нея ветровете бесни, замахваш към живота. Той те удря не веднъж, но ти устояваш и въпреки че надеждата е помръкнала, въпреки че разочарованието владее живота ти. Вече незнаеш накъде да тръгнеш, вече незнаеш дали да вярваш. Лъжи и измама покриват пътя ти, а има ли истина питаш се ти. Падаш и после пак ставаш и така докога ли с тежка брадва пътя си ще разчистваш от клони, които в краката ти постоянно се сплитат. За какво да надигаш тежка брадва в пътя сив и скучен, когато всяка светлинка бързо помръква като пламък на догарка от свещ за мъртвец запалена. Накъде върви света щом цената на една истинска усмивка е тъй висока. Вдигаш се от прахта и тръгваш с оръжие тъй остро и желаеш да пронижеш самотата, да изгониш ти тъгата и страха и да се усмихнеш най-сетне истински. Усмивката ти е фалшива, криеща страха ти, криеща слабостта ти. В този свят погубен те е страх да се усмихнеш, те е страх да обикнеш, те е страх да повярваш. Защото всеки гледа да се възползва от това, че брадвата ти вече не е тъй остра, че бронята ти веч не е тъй здрава, поради многото битки, които ден след ден ти водиш. И все пак ставаш и продължаваш, надеждата може да е умряла, ала душата има сила да продължава и да вярва.
Автор
Тема: Стойностни български книги (Прочетена 1873 пъти)