Не познавам творчеството на Карлос Кастанеда.
Но това:
В книгите на Карлос Кастанеда, Дон Хуан нарича това "малкия тиранин". Не самия човек, ако е човек, а ситуацията, случката, нещото, което се случва сравнително често и което те дразни.
И се случва, и продължава да се случва с една единствена цел - да те научи на нещо. Продължава да се случва, докато не си си научил урока.
поне на 80% се връзва с концепцията за "кармичните уроци".
Само дето не е употребено понятието "карма" ...
Неразривна част от ценните източни философски учения .
Ако не е тайна, Кастанеда пише ли за "кармичното прочистване" ?
Т.е. ако е "писано" нещо лошо да се случи,да можеш да го изчистиш.
И да не се случи ...
Не помня, дали споменава кармата изобщо.
Но в книгите му няма нещо в смисъл на кармично прочистване. Ако съм те разбрал правилно, предполагам, че питаш за изкупването на минали прегрешения, докато не уравновесиш везните?
В книгита на Кастанеда това липсва. Пише за нещо, което нарича "второто внимание". Идеята е следната. Света не е това, което виждаш. Научили са те, че това е дърво и го виждаш по определен начин. Хората, скалите, автомобилите, всичко го виждаш такова, каквото е, защото фокуса ти е такъв. Обаче всички хора имаме нещо като общо, негласно споразумение, да виждаме нещата по определен начин.
Пълна аналогия на това има в "Матрицата" когато Нео го застрелват в коридора, но той става и вместо зле осветен коридор и агенти, вижда директно кода на всичко.
Карлос кастанеда казва, че изместването на "второто вминание" ти позволява да виждаш света, какъвто е или да го интерпретираш горе-долу като това, което е - вълни от енергия.
Пише още, че след като разбереш това и повярваш, че и ти си енергия, е дошъл момента и да използваш волята си и фокуса си, за да промениш света или нещо в него, ако пожелаеш.
Но трябва нъпълно да се фокусираш върху желанието си, да нямаш колебание, да нямаш задръжки, да не остане нищо друго освен желанието ти за това, какво искаш да бъде, да се отдадеш на това толкова, че да се превърнеш едва ли не в самото желание и нищо друго. Тогава си способен и директно да "пренапишеш кода".
В книгите Кастанеда пише, как за да постигнат това, да се откажат напълно от всичко, което знаят и да се оставят на знанието, което Дон Хуан им е предал, ги кара да скочат от висока скала. Което не им оставя място за избор. Или впрягат всичко, което са научили от Дон Хуан или загиват. И политат като птици, вместо да се размажат на земята. Не помня, дали всички го направиха.
Идеята е, че смъртта така или иначе ще дойде за теб. Защо не сега. Защо не се откажеш напълно от себе си в този момент и не се превърнеш в това, което наистина си - енергия, фокус, воля и нищо повече.
Това, за което питаш и това, за което говоря… Може би точно така стоят нещата или по подобен начин.
Карлос Кастанеда още в началото обяснява, че се е опитал да направи най-доброто, на което е способен, за да напише нещо смислено, което да отразява, какво му се е случило и на какво е научен. Това е неговата интерпретация.
Но казвам, че може би е истина, защото започват да се появяват и научни индикации за това. Доказателства.
Не помня, дали пуснах тук линк, че май са открили, че съзнанието ни всъщност е квантово. Има структури в мозъка, които изглежда са способни на квантов преход.
Може би помниш в училище, как ни учеха за дуалността на електрона. Че един път се държи като вълна, следващия път като частица.
Как като пропускаш електрони през два отвора, виждаш поредица от линии на екрана, което показва, че е вълна.
Ако обаче поставиш детектор, който да ти каже, дали са минали през този отвор или съответно през следващия и започнеш да ги пускаш един по един, електроните започват да се държат като частица.
Самия акт на наблюдение напълно променя начина, по който работи на практика вселената - в случая електрона. Сякаш вселената знае, че я наблюдаваш отблизо и решава да си играе с теб.
Като добавиш и Принципа за неопределеност на Хайзенбер, според който не можеш да знаеш напълно текущото състояние на вселената, а трябва да предполагаш, да правиш статистики и в крайна сметка да избереш едно от състоянията ѝ. Да избираш. Ти решаваш, какво е.
Като добавим и опитите на разни учени глави, дали съзнанието ни е способно да влияе на вселената на квантово ниво, на ниво елементарни частици, се оказва, че може. И това при хора, които не са тренирали волята и фокуса си. Напъват си главите и успяват да наклонят везните в едната или другата посока. Дали електрона да мине през единия отвор или през другия. Не помня, какъв точно беше експеримента.
На мен всичко това ми говори, че най-вероятно света и вселената са просто поток от енергия, честоти и вибрации. А ние я интерпретираме и филтрираме. При оперделени обстоятелства или ако тренираме и сме отдадени на това, може и да успеем дори да я променим според желанието си.
Кастанеда пише и за нещо, което нарича дарът на орела.
Нарича го орела, защото на Дон Хуан му приличало на орел.
Дарът на орела е живота ни. Душата ни. След като умрем, орела я поглъща обратно.
Няколко години по-късно прочетох нещо, което е абсолютно същото като смисъл, но казано по друг начин. Че душата ни идва от Бог, ние решаваме, какъв опит искаме да придобием, избираме си живот, време, през което да живеем и се "вселяваме" в някое бебе. И можем да избираме, защото няма време, няма и пространство. Когато душата ни била свободна, всичко било открито пред нас, виждаме всичко и всичко е достъпно. След края на живота ни, се връщаме при източника, при Бог.
Изпадал съм в подобни състояния. Най-вече по време на тренировки или по време на редките случаи, когато е трябвало да се сбия с някой. Да се откажеш напълно от себе си, да се предадеш в ръцете на смъртта или на съдбата си, или на каквото ще да е там. Тогава нещо откачено се случва. Реакциите ти стават почти светкавични, не се колебаеш, Не планираш действия или не обмисляш, какво да направиш. Оставяш се на намерението си, забравяш всичко, света изчезва, остава само тук, сега и участниците в сценката ти. Движенията донякъде идват от тренировките, но усещането е, все едно си нещо като течност. Някъде нещо се размества в обстановката, а ти запълваш моментално празните места, защото вакуум не може да има. Не да си моментално на мястото, да си нанесъл удър, ако имаш възможност, а е като пълно сливане с обстановката.
Малко е плашещо да ти кажа. В такова сътояние можеш лесно да причиниш големи вреди на някого или още по-лошо, ако го поискаш. Нужно е само намерение за го направиш. Пречки нямаш освен, ако срещу теб не е добре трениран човек. Трениран не в смисъл на техника и способности, а трениран да се освободи от страха и да се остави на реакциите си, на тялото си.
А аз си нямам доверие много-много.
По време на медитация също един-два пъти ми се е случвало нещо подобно. "Отказваш се" от тялото си, все едно "забравяш", че съществува и само усещаш дишането си, а често и не дишаш, нямаш нужда. Или пък времето се забавя и си мислиш, че не дишаш между две вдишвания. Просто е разтеглено. Знам ли… И можеш да се фокусираш върху всяко местенце от тялото си. Всяко мускулче или каквото ще да е. Все едно го взимаш от рафта и започваш да го разглеждаш.
А това ми напомни и на разни източни практики, като да медитираш върху листенце на храстче, върху камъче или върху пламъка на свещ.
Не за да откриеш някакви тайни на вселената, а за да постигнеш точно това - да забравиш за себе си, да се абстрахираш от света, да се научиш да се фокусираш напълно върху едно нещо.
Така като го погледнеш, доста наслагващи се едно върху друго и пасващи си познания от различни краища на света. Едни и същи идеи, концепции и практики, на хора, които по принцип не биха могли да общуват на такива разстояния и да разменят идеи по онова време. А в днешно време и доказателства за едно или друго започват да се появяват.
Частите на пъзела лека-полека се подреждат. Може някой ден да имаме и пълното познание за себе си, кои сме и къде сме. След десетина хиляди години
Ако не сме се затрили дотогава
Кастанеда ( или Дон Хуан беше ) задава много добър въпрос.
Да си представим, че знаем, че ни остават две или десет минути живот. Какво бихме направили през това време.
Отговора е ясен - ще ги изживеем по най-добрия възможен начин.
И понеже на практика не знаем, кога ще умрем, колко ни остава, той пита, защо да не изживеем по този начин целия си живот?
